гост-автор: Теодор Тодоров

Антон работеше. Мисълта му витаеше из документите, които подготвяше на компютъра си. Телефонът звънна. Беше Радка, дъщерята на Коста.

С бай Коста ги свързваха над 20 години съвместна работа. Всичко беше започнало с една покана към фирмата за която работеше Антон, да се включат в разделянето на бай Коста със съдружника му. Образно казано двамата се бяха хванали за гушите, а бяха съдружници в две общи ООД-та, като всеки имаше по едно ЕООД и регистрация като ЕТ. И се бяха скарали за пари – всеки обвиняваше другия, че опитва да го прекара.

Тогава бившите съдружници някак си се разделиха. Когато се обърнеше назад във времето, Антон оценяваше, че не беше най-доброто разделяне, което можеше да се направи, но ситуацията тогава беше такава. Двама ядосани и подозиращи се един друг мъже, други консултанти от страната на бившия съдружник на бай Коста, фирмата на Антон и безкрайно много оплетени отношения в съвместните фирми, които само и единствено двамата съдружници знаеха от къде са и защо са такива. Тогава този ангажимент приключи, но с много нерви и разправии, а Антон беше в много начален етап на своето професионално развитие. Натрупа опит тогава, а бай Коста предложи да продължат съвместната си работа. Все пак продължаваше с бизнеса. Шефът на Антон се съгласи и от тогава всяка година Антон го посещаваше за да помогне на счетоводството му, когато имаше нужда и най-вече при изготвяне на отчетите и декларациите.

Бай Коста беше „труден“ клиент. От онези, които не обичаха особено много да плащат данъци и гледаха да си спестяват както е възможно подобни харчове. Освен това, заради начина на организация на бизнеса си, имаше и достатъчно много недокументирани, съответно и данъчно непризнати разходи, които не му даваха мира.

Постепенно тази му дейност затихна с времето и му остана почти само другата – земеделието. В стремежа си да минимизира данъците си, беше прекрачил къде що граници могат да се прекрачат, че даже и такива, които Антон оценяваше като неразумни за прекрачване. И всяка година, при всяко приключване, Антон обясняваше, че отговорността си я носи бай Коста, а бай Коста махваше с ръка – „Ще си я нося“.

Един ден НАП дойдоха при него с конкретен въпрос. С непоколебимото си чувството за правота, бай Коста си беше начислявал през ЕТ-то и плащал рента за земя към себе си като физическо лице. Разбира се, Антон го беше предупредил, че юридически няма как сам на себе си да плаща рента, защото ЕТ и бай Коста са едно и също лице, но бай Коста понесе и тази отговорност. НАП не бяха особено сговорчиви и освен, че не му признаха разхода събраха и лихви. Бай Коста го заболя, плати всичко, тръгна да се съди с НАП и разбира се не стигна до никъде с този си казус. Но пък от НАП не намериха други неща, които повече притесняваха Антон. И въпреки акта който отнесе, като се „дръпнеше чертата“ пак излизаше, че бай Коста плати по-малко от колкото би платил, ако спазваше всичко.

Не знаейки какво да очаква, Антон вдигна телефона.
- Антоне, удобно ли е? – попита Радка
- Здравей, Радка! Слушам те.
- Татко има една земя, купена отдавна – започна да обяснява Радка - В момента има интерес от страна на един строител, да направи сграда върху нея и сме пред подписване на, как беше, строително право…
- Ще учредява право на строеж ли? – попита Антон
-Да – потвърди Радка
- И за това ще получи обезщетение? – продължи да пита Антон
- Да, два апартамента. – потвърди Радка – обаче, на мене въобще не ми е ясно какво трябва да правим и какви данъци се плащат. Строителят говори за учредяване право на строеж и ДДС. Това ДДС нас бърка ли ни?
- Земята къде се води? – попита Антон
- А, негова лична е. – отговори Радка
- Защо не минеш утре сутрин през офиса да изговорим всичко? – предложи Антон.
- По-добре ти ела. И татко ще чуе, а може и да има въпроси.
 

На следващия ден Антон беше в офиса на бай Коста. Познаваше този казус. Много пъти го беше разигравал във всякакви комбинации и въпреки това, отдели време да си направи наново проучванията. Бай Коста притежаваше парцел в града и една стара съборетина в него, която стоеше необитаема. Строител му беше предложил да му учреди право на строеж, като 2 от 20-те апартамента в сградата която щеше да построи, щяха да са за бай Коста. Разбира се, бай Коста нямаше да плаща нищо, нито щеше да се ангажира с нещо, като имаше право да избира с какви материали да се довършват неговите апартаменти в довършителната фаза – дограми, фаянси и т.н. Единственият му ангажимент щеше да е, след въвеждане на сградата в експлоатация, да прехвърли безвъзмездно собствеността на земята на строителя, като запази са себе си такава част от нея, която да съответства на идеалните части на неговите два апартамента. Обикновено в практиката тази сделка я наричат „обезщетение“, но в действителност тя си е „бартер“ – право на строеж на 18 апартамента, в замяна на строителството на 2. Антон започна да обяснява.
 

Първият въпрос беше въпросът за ДДС. Както и да го гледаше Антон този казус, не му се виждаше да попада в дефиницията на „независима икономическа дейност“ от гледна точка на бай Коста. Човекът имаше земя, която стоеше неизползваема и някой му е предложил приемлив вариант за използване. Бай Коста не възнамеряваше да купува парцели и да прави същото нещо отново, така че едва ли е точно „независима икономическа дейност“. Все пак си остави „вратичка“, че при евентуална проверка НАП може и да са на друго мнение.Бай Коста въздъхна тежко.

Учредявайки право на строеж, бай Коста извършваше доставка към строителя. Тъй като строителят щеше да му построи два апартамента, то това пък беше бъдеща доставка от страна на строителя към бай Коста. С други думи, чист бартер. Учредяване правото на строеж щеше да се случи преди издаване разрешителното за строеж на обекта (Антон не можеше да повярва, че тази хипотеза е възможна на практика, но я виждаше с очите си), така че самото учредяване щеше да се третира като освободена доставка. С други думи – никой нямаше законното право да изисква от бай Коста да начислява и внася ДДС. Не така обаче стоеше въпросът с бъдещата доставка от страна на строителя. Тя си беше облагаема, и понеже ставаше въпрос за бартер, ДДС-то по нея ставаше изискуемо към датата на по-ранната от двете насрещни доставки.

- Значи, той ще ми начисли ДДС? Аз трябва ли да му го плащам? – попита бай Коста
- Въпрос на уговорка – отговори Антон.
- А, ще трябва да го питаме – заключи бай Коста
- Нека продължа и с ДОД , а после ще го питаме- предложи Антон.

С ДОД въпросът беше малко по-сложен. Бай Коста притежаваше тази земя повече от 5 години и ако я продадеше или заменеше, доходът му щеше да е освободен. Само че той учредяваше право на строеж върху нея, а тази хипотеза не беше сред изброените като освободени от облагане. Следваше да се обложи разликата между пазарната цена на това, което получаваше (строителството на двата апартамента - сума Б) и документално доказаната цена на земята, съответстваща на частта върху която е учредено правото на строеж за строителя (сума А2). Разбира се, тази разлика следваше да се намали с 10% необходимо присъщи разходи и каквото останеше, беше облагаем доход. Този доход обаче ставаше облагаем и съответно данъкът дължим, когато се получи от лицето – т.е. като му се предаде владението върху построените два апартамента в годината на въвеждане в експлоатация на сградата.

С други думи: ДОД = ((Б-А2) * 90%) * 10%

Ако впоследствие бай Коста продадеше апартаментите, щеше да е реализирал облагаем доход, определен като разлика между получената от клиента сума (сума С) и документалната цена на придобиването им (сума Б), като се добави към нея и документално доказаната цена на земята, съответстваща на частта, върху която бай Коста си е запазил правото на строеж(сума А1). Това нещо следва да се редуцира с 10% необходимо присъщи разходи и да се облажи с 10% ДОД.

С други думи: ДОД = ((С-Б-А1) * 90%) * 10%

Разбира се, ако бай Коста задържеше апартаментите повече от 3 години и ги продадеше в различни години, доходът му щеше да е освободен.

Бай Коста отново въздъхна тежко. Идеята да плаща данъци не му се нравеше изобщо. Аха да каже, че нищо няма да плаща и Радка го прекъсна:
- Татко, ще стане като с рентата. Антон ни каза, ама не го послушахме и си платихме за дяволъка.
- Измисли нещо – обърна се бай Коста към Антон.
И уцели точно „любимия“ му въпрос.

- Продай на строителя собствеността върху парцела, като си запазиш съответстващата част за твоите апартаменти. – предложи Антон – По този начин първия доход става необлагаем.
- А, да бе! Че да вземе да не направи нищо. Не! – отсече бай Коста – Ама аз не съм сигурен, че и фактура ще ми даде за строителството. Чакай, ще му звънна.

Малко настроен на кавга, строителят влетя в офиса на бай Коста. Беше наблизо и дойде, но пък беше подготвен – носеше папка с разпечатани становища на НАП. Антон си подсвирна на ум. Радка направо го запита дали ще има фактура:
- Каква фактура? Аз на правото на строеж начислявам и плащам ДДС и не ти го търся.
- Добре де, след като начислявате и внасяте ДДС, защо не фактурирате? – попита Антон – Фактурата му е необходима на бай Коста за да докаже цената, при последваща продажба.
- То…данъците всеки си ги плаща. Може и да издам фактура. То това са технически подробности. Ама върху себестойността се начислява ДДС, ето практика на НАП, и без да се включва правото на строеж в тази стойност.
- Разбира се, че върху себестойността – съгласи се Антон - Единствено върху материалите и труда.
- Сега можем да я разчетем на 250 евро на квадрат, а пък колко ще излезе с тези цени, не знам – каза строителят – може и 500 евро да стигне.
- Нищо, после може да се издаде дебитно или кредитно известие и да се равни със себестойността – добави Антон.
- Не, аз всеки месец я гледам колко е и ако прескоча 250-те евро почвам всеки месец да фактурирам.
- Добре, това не променя нищо – съгласи се Антон.

Говориха и за други неща, свързани със строежа. Строителят показа, че си разбира от работата. Очевидно беше запознат и с данъците или поне с такова впечатление остана Антон. Накрая строителят замина. Пак останаха тримата – бай Коста, Радка и Антон. Бай Коста въздишаше тежко.

- Ще взема да ги продам тези апартаменти на официално по-ниска цена, разликата да я искам в брой – умуваше бай Коста.
- За там не се бъркам – побърза да се включи Антон – Мога да ти каже да не скачаш от скалата в морето, защото брегът е плитък, има камъни и е твърде вероятно да си счупиш главата. Обаче дали ще скочиш, сам решаваш. И не съм съдия, че да те съдя. Така че, сам решаваш.
- Знам – усмихна се бай Коста.
Срещата вървеше към края си. Бяха направили разчета, а какво щеше да се случи в действителност, това вече беше друг въпрос....