гост-автор: Теодор Тодоров

Антон работеше, когато шефът му влезе. Поздравиха се и се здрависаха. След повече от 20 години съвместна работа, здрависването им беше станало обичай.

- Ще ти препратя един имейл. – каза шефът.
- Какъв имейл? – попита Антон.
- Някакъв на английски. Пита за данъци. Отговори му.

Шефът на Антон беше франкофон. Разбираше английски, но не така, че да пише или говори. Когато получеше нещо на английски, използваше google translate и се ориентираше какво го питат. Същото правеше и Антон с езици, които не разбираше.

Отвори имейла и го прочете. В досегашната си практика бяха получавали изключително много имейли със съдържание от рода на „Hi there! How much for a tax return?” (Здравейте! Колко вземате за данъчна декларация?). В началото Антон отговаряше доста подробно и учтиво, точно както шефът му искаше. Статистиката му обаче показваше, че резултатът винаги беше един и същ – никаква (или почти никаква) информация от страна на клиента или направо липса на отговор и в резултат - много изгубено време.

Постепенно Антон започна да прескача подобни имейли. Твърдо вярваше (поне той би направил така), че когато някой се интересува от нещо, няма просто да напише „Hi there!“, а най-малко ще се представи, ще представи накратко бизнеса си (настоящ или планиран) и ще помоли за оферта.

Настоящия имейл беше малко по-добре написан от обичайното “Hi there”, но пак не даваше необходимата информация. Някой, който се представяше за freelancer от Германия, в три изречения обясняваше, че е консултант, иска да се мести в България и търсеше счетоводител, който да се заеме с данъците му. Име, освен малкото име, липсваше. Антон въздъхна. Ако този имейл беше дошъл директно до него, вероятността да го „прескочи“ беше по-голяма от тази да му отговори. Да, ама шефът му го беше препратил, а и всеки потенциален клиент е възможен настоящ. И клиентът е този, който носи парите в бизнеса, които в крайна сметка стигаха както до шефа му, така и до него и колегите му. Преглътна статистиката си и започна с отговора си. Представи се и благодари, че някой се е заинтересувал от дейността им. Обясни, че могат да се заемат с данъците, но за да са сигурни, им е нужна повече информация. Помоли за разяснение на плановете му свързани с България, има ли намерение да се мести тук, както и какви консултации и за какви клиенти ги извършва.

Получи отговор, този път малко по-подробен. Името, което отсрещната страна беше „закачила“ към имейл адреса си, съдържаше име и фамилия, но въобще не звучаха на Антон като на немски, а по-скоро на африкански или арабски. В писмото се обясняваше, че африкано-арабско-немският консултант възнамерявал да се мести в България, защото имал намерение да закупи имот и да го отдава под наем. След известно време (неясно колко) възнамерявал да се върне отново в Германия. За консултациите – клиент му била американска компания. И нищо повече като информация. Но пък гордо твърдеше, че си е направил необходимите проучвания, като в Интернет е намерил достатъчно упътвания и единствено го интересува цената.

Антон прескочи последния абзац и се зае да размишлява. Мислите му започваха да се нареждат.
Щом смяташе да се връща обратно в Германия, нямаше нужда да попада изобщо под българска юрисдикция за социално-осигурителни цели съответно да внася осигуровки у нас. Ако не възнамеряваше да остане повече от 24 месеца, и според начина на организация на дейността му у нас и след съгласуване с критериите в регламентите, можеше и да успее да се получи. Заявление до немската администрация с избор на немското осигурително законодателство за приложимо право би му свършило работа. Стига да можеше да го получи и да представи удостоверение (вероятно А1), съгласувано между немска и българска администрация. Написа му го.

Следващата мисъл беше къде ще е задължено лице за данъчни цели. Очевидно целта беше да е в България. Добре. Ако се установеше на територията на България за повече от 183 дни за всеки 12 месечен период, по нашето вътрешно законодателство (ЗДДФЛ) щеше да се третира като местно ДЗЛ. Антон не знаеше какви са критериите в немския закон, но имаше на разположение СИДДО с Германия. Въпросното СИДДО спада към „старите“ СИДДО-та, където понятието за местно лице на България включва изискване за наличие на българско гражданство. Същата беше ситуацията и с други СИДДО-та, в т.ч. френското и италианското. Покрай опита на шефът му с френско говорящи клиенти обаче беше научил, че Франция си има някаква вътрешна процедура по „отписване“ от данъчната администрация. Светът се беше развивал и по-този начин френската администрация беше решила подобен проблем с изискването за гражданство в СИДДО.

Каква беше причината Франция да се откаже от изконното си право да облага французи, Антон не знаеше. В СИДДО с Германия поне изискването за гражданство се отнасяше за дефиницията на „национално лице“, а гражданството се вземаше в предвид при критериите, чие местно лице е ДЗЛ-то. Антон не знаеше дали Германия си има вътрешна процедура, подобна на френската, но и не беше негова работа да познава нейната юрисдикция. Написа и това в имейла и посочи къде в спогодбата са критериите, които определят едно лице за местно данъчно задължено лице на едната или на другата държава.

Следващия въпрос беше като как да се установи у нас. Можеше да създаде българска компания от чието име да работи в България, а можеше и да реши да продължи да работи като freelancer. Проблемът с freelancer-ството е, че такова понятие у нас няма. Най-близо до това е понятието „свободна професия“. Първата му мисъл беше, че  фрийлансърът може да се регистрира като лице, упражняващо свободна професия в БУЛСТАТ и да се облага по този ред на ЗДДФЛ. Спомни си обаче случай, при който БУЛСТАТ бяха отказали регистрация на българско лице, защото не притежавал документи за придобитата квалификация. Спомни си и, че „свободна професия“ се отнася до лица, които освен, че са изрично изброени в ЗДДФЛ, се занимават с дейност, която е законодателно регулирана. Архитекти, адвокати, експерт счетоводители и всички други, преди да се впишат като „свободна професия“ бяха членове на създадена със закон професионална организация у нас. Не напразно от професията на Антон, единствено експерт-счетоводителите са регламентирани като „упражняващи свободна професия“. Каква квалификация ще представи  фрийлансърът, Антон нямаше информация. Както и нямаше информация изобщо консултации в каква област оказва. Дали БУЛСТАТ щеше да признае квалификацията за която не знаеше нищо, беше допълнителен въпрос. И този вариант му се струваше все по-малко вероятен за изпълнение.

Добре, ако не е „свободна професия“, остава да е „търговец по смисъла на ТЗ, но нерегистриран по него“. Това се струваше на Антон по-логично. Облагането на подобни лица е пак по ЗДДФЛ, но по реда предвиден за ЕТ. Имаше и друг вариант, който Антон обмисли.  Фрийлансърът вече имаше някаква регистрация в Германия. Чудесно! Ако чрез тази си регистрация започнеше да осъществява дейност чрез „определена база“ у нас, формираше като физическо лице аналога на „мястото на стопанска дейност“ при юридическите лица. Стопанската дейност от „определена база“ се регистрираше също в БУЛСТАТ и си се облагаше в България. Нейното облагане също следва да е по реда, предвиден за ЕТ. И двата варианта – „лице търговец по смисъла на ТЗ, но нерегистриран по него“ и „определена база“ водеха до едно и също облагане – 15% върху печалбата от стопанската дейност. А и БУЛСТАТ не дяваше различни номера, според причината за регистрацията.
Ако все пак решеше да регистрира дружество по ТЗ? Щеше да се облага с 10% корпоративен данък, плюс още 5% данък дивидент, ако решеше да си вземе печалбата, но това беше сигурно. Общото облагане ставаше 14,5%, почти еквивалентно на облагането на ЕТ.

И тогава в мислите си Антон комбинира два варианта – този и предоставено удостоверение за приложимо немско осигурително законодателство. С други думи – без осигуряване в Българя. Ако се добавеше възнаграждение по договор за управление достатъчно високо, че да се доближи до печалбата на дружеството, липса на осигуровки и се стигаше до облагане с 10% ДОД на възнаграждението по договора за управление, но липса или почти липса на печалба, която да се облага с корпоративен данък. Не е ли едно и също – вместо 10% КД имаме 10% ДОД? Не, спестяваме 5% данък дивидент. Антон описа и този вариант.

Заедно с отговора си прикачи и примерния ценоразпис, като посочи, че е примерен и конкретната цена ще уговорят след като уточнят подробностите като как ще стане установяването на freelancer-a в България. Почти веднага получи нов въпрос – как ще бъде таксуван? Той искал да е консултант и да не създава дружество (компания). Ами ДДС-то? Той не начислявал ДДС на клиентите си, ама може би трябвало да се регистрира по ДДС.

За ДДС не бяха коментирали нищо, но и не си струваше да се говори много. Клиентите на freelancer-a бяха компании в САЩ (извън ЕС), реализираният оборот беше с място на изпълнение там и не трупаше оборот за регистрация в България. Единствената причина да трябва да се регистрира по ЗДДС би била, ако е получател по услуги, ДДС за които е изискуемо от него. Антон включи това в имейла си.

Относно идеята като как ще го таксуват – отговори, че гледат на него като на бизнес и дали ще създаде или не дружество, определената цена ще е една и съща.

Няколко дена по-късно получи отговор. Фрийлансърът благодари за своевременно предоставената информация. Искал да остане под немска юрисдикция за социално осигурителни цели. За удостоверението – щял да види какво ще направи. Настояваше обаче, че трябва да се регистрира в БУЛСТАТ като консултант и да плаща 10% данък. Нищо повече. Какви били тези 15%? Имало много информация в Интернет и даже изпрати линк. Освен това, понеже бил физическо лице, смята че не трябва да се приравнява на дружество и би трябвало да плати някаква малка еднократна такса. А за ДДС-то смятал, че трябва да му се върне платеното ДДС при покупката на недвижимия имот, и то като freelancer.
Линкът отведе Антон до сайта на адвокатска кантора. Информацията беше вярна, но не беше пълна. Беше разгледан само един случай – регистрация като „свободна професия“, разбира се преди това разрешение за пребиваване в България и достъп до трудовия пазар. За всичко, което беше минало през ума на Антон, нямаше и дума. Нормално беше да е такава статията – все пак целта й не е да е бъде безплатна консултация и панацея за всеки случай, а да насочи потенциалния желаещ да плаща ниски данъци към конкретната кантора.

Антон се подразни от тона на писмото и претенциите, но пък картинката се наместваше. Някой имал свободни пари и решил да си купи апартамент за отдаване под наем. Чул, че в България данъка е 10% и му харесало. Така де, защо да не претендира облагане с 10% вместо немския корпоративен данък? Поровил се и попаднал на „окуражаваща“ информация. Антон се съмняваше, че изобщо африкано-арабско-немският консултант имаше каквото и желание да се премести в България. Съмняваше се, и че изобщо ще подаде заявление за избор на приложимо социално законодателство. Не знаеше нищо за реалностите в тази непозната за него страна, но търсеше кой да „материализира“ очакванията му и да му върне ДДС-то за имота и разбира се ако може за без пари. Какво толкова?

Антон написа, че е вложил своя опит и познания в намиране на начин за установяване на лицето в България и му е предоставил ефектите при всеки избор, като дори не е имал намерение да го таксува за това. Очевидно, начинът, който е намерил не съответства на очакванията на потенциалния му клиент. Ако същият не приема мнението му, може би е по-добре да потърси друго решение. И това беше „мекият“ изказ – онова, което остана, след като помоли колега да прегледа имейла му преди да го изпрати.

Антон отиде до кухненския бокс и си направи кафе. Двойно, концентрирано и късо. В такива моменти имаше нужда от нещо силно и в главата му пробяга мисълта за „зелената фея“, бутилката абсент която държеше във фризера у дома. Един шот на екс щеше да по-добре от кафето. Засега разполагаше само с кафе. Върна се при компютъра и изпрати имейла.
„Един потенциален клиент не стана реален. Поредното загубено време.“ – си помисли. Вдиша дълбоко. Кафето ухаеше. „Каквото, такова. Продължаваме напред.“