Данъчното планиране (данъчната оптимизация) е процес, съвсем различен от глупавото неотчитане на приходи, неиздаване на касови бонове или прехвърляне собствеността на задлъжнели дружества на неграмотни и малоимотни лица. Няма общо изобщо с неплащането на данъци, а по-скоро се свежда до избор на подходяща юрисдикция, където да се декларират/платят данъците, както и до подходящ момент, в който да се направи това.

За да се създаде грамотна и ефективна конструкция, е нужно разбира се, да се познава бизнесът, който се планира данъчно. Нужни са детайлни познания в областта на националното облагане на възможно най-голям брой юрисдикции, както и в областта на международното данъчно облагане. Необходимо е непрекъснато поддържане и усъвършенстване на експертизата. Нужно е комбинативно (out of box) мислене. Нужна е и достатъчно висока доза кураж. Нужен е и ресурс, заради който си струва да се вложат знания и комбинативност.

В данъците няма нищо честно, спрямо данъчния субект. Чрез данъците, част от изработеното (спечеленото) от него, се преразпределя към други части на обществото. От друга страна, за да съществува която и да е държавна институция и да изпълнява обществените си функции, тя има нужда от ресурс, който се набавя чрез данъците. Така че, честно или нечестно – данъците винаги са съществували и ще продължат да съществуват. От обществото обаче зависи да осъществява контрол, дали институциите ще използват ресурса по предназначение или ще си осигурят охолен живот, платен с чужди пари.

За христоматиен пример по отношение избор на юрисдикция се сочи основаването на дъщерна компания в Индия от британска компания (предполагам, че това е пример, обединяващ прилагани практики в различни индийски дъщерни компании). Вместо британската компания да предостави капитал на дъщерното си дружество, тя му отпуска заем и съответно получава лихва за заетите средства. Вместо индийското дъщерно дружество да закупи необходимите за дейността му машини и оборудване, британската компания му ги отдава под наем. Индийското дружество плаща роялти на британското за използване на търговската му марка. Британското дружество снабдява индийското със суровини и изкупува продукцията му. Всички тези действия дават възможност на британското дружество да изтегли реализираната печалба от Индия и съответно да няма каквото да било таксуване там.

Съответно индийската страна не е във възторг от ситуацията. Казват, че след това възникнало облагането при източника на дохода. За да се постигне някаква справедливост между облагащите юрисдикции, всички тези примери впоследствие, някъде между Първата и Втората световна война, са заложени в моделите на международно данъчно регулиране. Исторически се реализират чрез подписване на междуправителствени спогодби за избягване на двойното данъчно облагане.

Към настоящия момент съществуват два модела на данъчни конвенции – на ОИСР и на ООН. И в двата модела на спогодби се разглеждат все същите източници на доходи, които споменахме по-горе. Разликата в двата модела е по отношение „предпочитанието“ им кой има право да облага. Моделът на ОИСР дава предпочитание по-скоро на юрисдикцията на получателя на дохода, докато моделът на ООН към юрисдикцията на източника на дохода. Разбира се, държавите са свободни да договорят каквито искат правила помежду си по отношение субектите и обектите на облагане, правилата на облагането, данъчните ставки и т.н. Споразуменията между страните са толкова различни, колкото са различни и вътрешните им правила за облагане.

Познаването на вътрешното данъчно законодателство на отделните страни и на правилата в подписаните от тях спогодби, дават възможност за откриване на определени несъответствия в облагането и съответно възползване от тях. Например, вместо да се продаде даден актив в една юрисдикция, може да се продаде собствеността върху компанията, която държи актива, в другата юрисдикция. Или може да се позиционира седалището на бизнеса в благоприятна (разбирайте с по-ниско облагане) юрисдикция.
Този процес се е развивал през годините и много международни брандове са се възползвали в различна степен от по-агресивни или по-малко агресивни данъчни конструкции. Разбира се, всяка юрисдикция „дърпа чергата“ към себе си. В световен мащаб от години ОИСР провежда политика по разработване на правила за ограничаване намаляването на данъчната основа и разделяне на печалбите т.нар. BEPS мерки. Част от тези мерки вече са налични в нашето законодателство – регулиране на хибридните несъответствия, данък при изхода, облагането на контролираните дружества, груповото докладване, ограничаване на приспадането на лихвите и т.н. В ход е и процес по разработване и въвеждане на MLI-инструмент, който ще даде възможност на присъединилите се към него юрисдикции, по взаимно съгласие да променят начина на облагане на доходите, независимо какво са се споразумели в СИДДО помежду си.

Разбира се, всички конструкции и цялото данъчно планиране, свързано с избор на юрисдикция са скъпо удоволствие и бизнесът, който се наеме с това, би трябвало да е достатъчно печеливш, за да си заслужава усилията. Най-често, нашата практика се ограничава до клиенти/работодатели, които работят и се облагат основно в България. Всичко по-горе написано, може и да ни е интересно, но не е много приложимо в подобна ситуация. Но това не значи, че сме лишени от определени инструменти за данъчно планиране, с които да можем да влияем до някъде на момента на облагането.

Пренасяне на данъчна загуба – съгласно разпоредбите на ЗКПО, имаме право да приспадаме от данъчната си печалба, реализирани през предходни периоди данъчни загуби. Подобно пренасяне обаче е ограничено в рамките на до пет години, както и е задължително да се осъществи от първия момент на реализиране на данъчна печалба в пълен размер. Второто условие най-вече ни ограничи така, че да не можем да се „планираме“ с ниска данъчна печалба в няколко поредни периода.

Пример: Завършили сме 2020 г. с данъчна загуба от 100 единици. 2021 г. завършваме с данъчна печалба от 40 единици. Ако не приспаднем от данъчната си печалба 40 единици реализирана данъчна загуба от 2020 г. в момента, и решим да останем с данъчна печалба от 40 единици, губим данъчната загуба в размер на 100 единици и в бъдеще не можем да я приспадаме. В същото време ЗКПО не ни разрешава да приспаднем само 35 единици и да завършим 2021 г. с данъчна печалба от 5 единици.

Данъчни дълготрайни активи – правилата на ЗКПО изискват съставянето на данъчен амортизационен план и признаване за целите на облагането стойностите на разход за амортизация и стойност на активи, определени чрез него. ЗКПО регламентира максималния, но не и минимален размер на амортизационна ставка. Това означава, че може да се планира разход за амортизация от 0 до максимално допустимата. Освен това, за отделните активи в група активи могат да се използват различни ставки, стига да не надвишават максималната ставка за групата. Всичко това дава възможност в определена година да признаем малък или никакъв разход за амортизация за данъчни цели и по този начин да си спестим ограниченията, свързани с пренасяне на данъчната загуба.

Обезценени вземания – съгласно ЗКПО, разходът за обезценка на вземания не се признава в годината на счетоводното му отразяване, а най-рано в годината на настъпване на определени събития. Изискването за „най-рано“ означава, че признаването на тези разходи може да се разсрочи неограничено във времето.
 

Дали има смисъл да задълбаваме толкова много в използването на точно тези инструменти?
 

Има смисъл да го правим, ако:
- Данъчната ни печалба преди да се възползваме от съответния инструмент не е висока или когато не искаме да завършваме на данъчна загуба. Причината е, че пренасянето на данъчната печалба ни ограничава времево, а и при реализиране на данъчна загуба можем да очакваме контролни производства, особено ако си поискаме авансово внесения в повече данък.

Пример: След всички преобразувания по ГДД, но преди да приспаднем данъчни амортизации, завършваме 2021 г. с данъчна печалба е 100 единици. Ако приложим максималните амортизационни норми по ЗКПО, данъчният ни разход за амортизация би бил 10 100 лв. Ако признаем същата сума за данъчен разход, формираме данъчна загуба в размер на 10 хил.лв., която трябва да успеем да приспаднем през следващите 5 години. Иначе ще я загубим. Можем въобще да не признаем разход за данъчна амортизация и да завършим с 100 лв. данъчна печалба и 10 лв. корпоративен данък. А най-елегантно можем да използваме такива норми за амортизация, че да имаме данъчен разход за амортизация в размер на 100 лв. и съответно данъчен финансов резултат от 0 лв.

- Когато ползваме облекчение под формата на преотстъпване на данък, което преотстъпване в следващ период няма да можем да ползваме. В такъв случай е логично „да си запазим“ намалението на данъчната основа за тогава, когато намалението ще ни донесе по-висок ефект.

Пример: Земеделски стопанин сме и ползваме 60% преотстъпване на корпоративен данък при спазване на съответните условия. Завършваме 2021 г. с данъчна печалба от 1 000 хил.лв., от която можем да приспаднем обратно проявление на обезценени и непризнати за данъчни цели вземания в размер на 600 хил.лв. През следващите години имаме намерение да инвестираме в нова земеделска техника по около 250 хил.лв. В публичното пространство упорито се говори, че през 2022 г. няма да има повече преотстъпване на данък, а ние смятаме, че и следващата година ще я завършим с подобни показатели.
Ако сега приспаднем обезценените вземания, ще завършим 2021 г. с данъчна печалба от 400 хил.лв. След преотстъпване в максимален размер, ще имаме текущ корпоративен данък в размер на 40 хил.лв., преотстъпен за 24 хил.лв. и дължим за 16 хил.лв. Догодина, при планирана 1 000 хил.лв. данъчна печалба и без преотстъпване ще дължим 100 хил.лв. корпоративен данък.

Ако сега не приспаднем обезценените вземания, а ги оставим за догодина, тази година при максимално преотстъпване ще завършим с разход за данък от 100 хил.лв, преотстъпен 60 хил.лв. и 40 хил.лв. дължим. Догодина ще завършим с данъчна печалба от 400 хил.лв., текущ разход за данък в размер на 40 хил.лв.
При първия вариант за текуща и следваща година ще платим общо 116 хил.лв. При втория вариант за текуща и следваща година ще платим общо 80 хил.лв. Разликата е 36 хил.лв.

- Когато предстои увеличение на данъчната ставка. Отсрочването за следващ период ще ни спести по-високо номинално парично плащане на данък.

Пример: Бизнесът ни е в стабилна среда и в следващите години се очаква да завършваме с подобни на текущите резултати, около 500 хил.лв. след всички данъчни преобразувания. Данъчният ни разход за амортизация е в размер на 700 хил.лв./година и ще е такъв още една години след текущата. След това, при състоянието и структурата на настоящите ДА и без да се вземат в предвид планираните инвестиции, рязко ще спадне към нула. Догодина се очаква данъчната ставка от 10% да се увеличи на 25%.
Можем да признаем разход за амортизация за данъчни цели в текуща и следваща година в размер на 700 хил.лв. В резултат, текуща, следваща и по-следваща година ще завършим с данъчни печалби съответно 500 хил.лв., 500 хил.лв. и 1 200 хил.лв. Корпоративен данък съответно 50 хил.лв., 125 хил.лв. и 300 хил.лв. Общо за трите години 475 хил.лв.

Можем да не признаем данъчен разход за амортизация сега и да „отсрочим“ признаването за следваща и по-следваща година. Данъчната печалба би била 1 200 хил.лв., 500 хил.лв. и 500 хил.лв. Корпоративният данък съответно 120 хил.лв., 125 хил.лв. и 125 хил.лв. Общо 370 хил.лв. Номиналният ефект от трите години е 105 хил.лв. по-малко данък при втори вариант.

Направено коректно и в рамките на правилата на съответната юрисдикция, данъчното планиране е ефективен инструмент за запазване на финансов ресурс при данъчния субект. На моралния въпрос дали не е незаконно, има само един отговор и той е, че „никой не е длъжен да планира печалбите и загубите си по най-удачния за Министерството на финансите начин; плащането на по-високи данъци не е въпрос на патриотичен дълг..." (делото Gregory v Helvering, 1934-1935).
 

Данъчното планиране (данъчната оптимизация) е процес, съвсем различен от глупавото неотчитане на приходи, неиздаване на касови бонове или прехвърляне собствеността на задлъжнели дружества на неграмотни и малоимотни лица. Няма общо изобщо с неплащането на данъци, а по-скоро се свежда до избор на подходяща юрисдикция, където да се декларират/платят данъците, както и до подходящ момент в който да се направи това.

За да се създаде грамотна и ефективна конструкция, е нужно разбира се да познава бизнесът, който се планира данъчно. Нужни са детайлни познания в областта на националното облагане на възможно най-голям брой юрисдикции, както и в областта на международното данъчно облагане. Необходимо е непрекъснато поддържане и усъвършенстване на експертизата. Нужно е комбинативно (out of box) мислене. Нужна е и достатъчно висока доза кураж. Нужен е и ресурс, заради който си струва да се вложат знания и комбинативност.

В данъците няма нищо честно, спрямо данъчния субект. Чрез данъците, част от изработеното (спечеленото) от него се преразпределя към други части на обществото. От друга страна, за да съществува която и да е държавна институция и да изпълнява обществените си функции, има нужда от ресурс, който се набавя чрез данъците. Така че, честно или нечестно – данъците винаги са съществували и ще продължат да съществуват. От обществото обаче зависи да осъществява контрол, дали институциите ще използват ресурса по предназначение или ще си осигурят охолен живот, платен с чужди пари.

За христоматиен пример по отношение изборът на юрисдикция се сочи основаването на дъщерна компания в Индия от британска компания (предполагам, че това е пример обединяващ прилагани практики в различни индийски дъщерни компании). Вместо британската компания да предостави капитал на дъщерното си дружество, тя му отпуска заем и съответно получава лихва за заетите средства. Вместо индийското дъщерно дружество да закупи необходимите за дейността му машини и оборудване, британската компания му ги отдава под наем. Индийското дружество плаща роялти на британското за използване на търговската му марка. Британското дружество снабдява индийското със суровини и изкупува продукцията му. Всички тези действия дават възможност на британското дружество да изтегли реализираната печалба от Индия и съответно да няма какво да било таксуване там.

Съответно индийската страна не е във възторг от ситуацията. Казват, че след това възникнало облагането при източника на дохода. За да се постигне някаква справедливост между облагащите юрисдикции, всички тези примери впоследствие, някъде между Първата и Втората световна война, са заложени в моделите на международно данъчно регулиране. Исторически се реализират чрез подписване на междуправителствени спогодби за избягване на двойното данъчно облагане.

Към настоящия момент съществуват два модела на данъчни конвекции – на ОИСР и на ООН. И в двата модела на спогодби се разглеждат все същите източници на доходи, които споменахме по-горе. Разликата в двата модела е по отношение „предпочитанието“ им кой има право да облага. Моделът на ОИСР дава предпочитание по-скоро на юрисдикцията на получателя на дохода, докато моделът на ООН към юрисдикцията на източника на дохода. Разбира се, държавите са свободни да договорят каквито искат правила помежду си по отношение субектите и обектите на облагане, правилата на облагането, данъчните ставки и т.н. Споразуменията между страните са толкова различни, колкото са различни и вътрешните им правила за облагане.

Познаването на вътрешното данъчно законодателство на отделните страните и на правилата в подписаните от тях спогодби, дават възможност на запознатия с тях за откриване на определени несъответствия в облагането и съответно възползване от тях. Например, вместо да се продаде даден актив в една юрисдикция, може да се продаде собствеността върху компанията, която държи актива, в другата юрисдикция. Или може да се позиционира седалището на бизнеса в благоприятна (разбирайте с по-ниско облагане) юрисдикция.
Този процес се е развивал през годините и много международни брандове са се възползвали в различна степен от по-агресивни или по-малко агресивни данъчни конструкции. Разбира се, всяка юрисдикция „дърпа чергата“ към себе си. В световен мащаб от години ОИСР провежда политика по разработване на правила за ограничаване намаляването на данъчната основа и разделяне на печалбите т.нар. BEPS мерки. Част от тези мерки вече са налични в нашето законодателство – регулиране на хибридните несъответствия, данъка при изхода, облагането на контролираните дружества, груповото докладване, ограничаване на приспадането на лихвите и т.н. В ход е и процес по разработване и въвеждане на MLI-инструмент, който ще даде възможност на присъединилите се към него юрисдикции, по взаимно съгласие да променят начина на облагане на доходите, независимо какво са се споразумели в СИДДО помежду си.
Разбира се, всички конструкции и цялото данъчно планиране, свързано с избор на юрисдикция са скъпо удоволствие и бизнесът, който се наеме с това би трябвало да е достатъчно печеливш, за да си заслужава усилията. Най-често, нашата практика се ограничава до клиенти/работодатели, които работят и се облагат основно в България. Всичко по-горе написано, може и да ни е интересно, но не е много приложимо в подобна ситуация. Но това не значи, че сме лишени от определени инструменти за данъчно планиране, с които да можем да влияем до някъде на момента на облагането.

Пренасяне на данъчна загуба – съгласно разпоредбите на ЗКПО, имаме право да приспадаме от данъчната си печалба, реализирани през предходни периоди данъчни загуби. Подобно пренасяне обаче е ограничено в рамките на до пет години, както и е задължително да се осъществи от първия момент на реализиране на данъчна печалба в пълен размер. Второто условие най-вече ни ограничи така, че да не можем да се „планираме“ с ниска данъчна печалба в няколко поредни периода.
 

Пример: Завършили сме 2020 г. с данъчна загуба от 100 единици. 2021 г. завършваме с данъчна печалба от 40 единици. Ако не приспаднем от данъчната си печалба 40 единици реализирана данъчна загуба от 2020 г. в момента, и решим да останем с данъчна печалба от 40 единици, губим данъчната загуба в размер на 100 единици и в бъдеще не можем да я приспадаме. В същото време ЗКПО не ни разрешава да приспаднем само 35 единици и да завършим 2021 г. с данъчна печалба от 5 единици.

Данъчни дълготрайни активи – правилата на ЗКПО изискват съставянето на данъчен амортизационен план и признаване за целите на облагането стойностите на разход за амортизация и стойност на активи, определени чрез него. ЗКПО регламентира максималния, но не и минимален размер на амортизационна ставка. Това означава, че може да се планира разход за амортизация от 0 до максимално допустимата. Освен това, за отделните активи в група активи могат да се използват различни ставки, стига да не надвишават максималната ставка за групата. Всичко това дава възможност в определена година да признаем малък или никакъв разход за амортизация за данъчни цели и по този начин да си спестим ограниченията, свързани с пренасяне на данъчната загуба.

Обезценени вземания – съгласно ЗКПО, разходът за обезценка на вземания не се признава в годината на счетоводното му отразяване, а най-рано в годината на настъпване на определени събития. Изискването за „най-рано“ означава, че признаването на тези разходи може да се разсрочи неограничено във времето.
Дали има смисъл да задълбаваме толкова много в използването на точно тези инструменти?
Има смисъл да го правим, ако:
- Данъчната ни печалба преди да се възползваме от съответния инструмент не е висока или когато не искаме да завършваме на данъчна загуба. Причината е, че пренасянето на данъчната печалба ни ограничава времево, а и при реализиране на данъчна загуба можем да очакваме контролни производства, особено ако си поискаме авансово внесения в повече данък.

Пример: След всички преобразувания по ГДД, но преди да приспаднем данъчни амортизации, завършваме 2021 г. с данъчна печалба е 100 единици. Ако приложим максималните амортизационни норми по ЗКПО, данъчният ни разход за амортизация би бил 10 100 лв. Ако признаем същата сума за данъчен разход, формираме данъчна загуба в размер на 10 хил.лв., която трябва да успеем да приспаднем през следващите 5 години. Иначе ще я загубим. Можем въобще да не признаем разход за данъчна амортизация и да завършим с 100 лв. данъчна печалба и 10 лв. корпоративен данък. А най-елегантно можем да използваме такива норми за амортизация, че да имаме данъчен разход за амортизация в размер на 100 лв. и съответно данъчен финансов резултат от 0 лв.

- Когато ползваме облекчение под формата на преотстъпване на данък, което преотстъпване в следващ период няма да можем да ползваме. В такъв случай е логично „да си запазим“ намалението на данъчната основа за тогава, когато намалението ще ни донесе по-висок ефект.

Пример: Земеделски стопанин сме и ползваме 60% преотстъпване на корпоративен данък при спазване на съответните условия. Завършваме 2021 г. с данъчна печалба от 1 000 хил.лв., от която можем да приспаднем обратно проявление на обезценени и непризнати за данъчни цели вземания в размер на 600 хил.лв. През следващата години имаме намерение да инвестираме в нови земеделска техника по около 250 хил.лв. В публичното пространство упорито се говори, че през 2022 г. няма да има повече преотстъпване на данък, а ние смятаме, че и следващата година ще я завършим с подобни показатели.
Ако сега приспаднем обезценените вземания, ще завършим 2021 г. с данъчна печалба от 400 хил.лв. След преотстъпване в максимален размер, ще имаме текущ корпоративен данък в размер на 40 хил.лв., преотстъпен за 24 хил.лв. и дължим за 16 хил.лв. Догодина, при планирана 1 000 хил.лв. данъчна печалба и без преотстъпване ще дължим 100 хил.лв. корпоративен данък.
Ако сега не приспаднем обезценените вземания, а ги оставим за догодина, тази година при максимално преотстъпване ще завършим с разход за данък от 100 хил.лв, преотстъпен 60 хил.лв. и 40 хил.лв. дължим. Догодина ще завършим с данъчна печалба от 400 хил.лв., текущ разход за данък в размер на 40 хил.лв.
При първия вариант за текуща и следваща година ще платим общо 116 хил.лв. При втория вариант за текуща и следваща година ще платим общо 80 хил.лв. Разликата е 36 хил.лв.

- Когато предстои увеличение на данъчната ставка. Отсрочването за следващ период ще ни спести по-високо номинално парично плащане на данък.
Пример: Бизнесът ни е в стабилна среда и в следващите години се очаква да завършваме с подобни на текущите резултати, около 500 хил.лв. след всички данъчни преобразувания. Данъчният ни разход за амортизация е в размер на 700 хил.лв./година и ще е такъв още една години след текущата. След това, при състоянието и структурата на настоящите ДА и без да се вземат в предвид планираните инвестиции, рязко ще спадне към нула. Догодина се очаква данъчната ставка от 10% да се увеличи на 25%.
Можем да признаем разход за амортизация за данъчни цели в текуща и следваща година в размер на 700 хил.лв. В резултат, текуща, следваща и по-следваща година ще завършим с данъчни печалби съответно 500 хил.лв., 500 хил.лв. и 1 200 хил.лв. Корпоративен данък съответно 50 хил.лв., 125 хил.лв. и 300 хил.лв. Общо за трите години 475 хил.лв.
Можем да не признаем данъчен разход за амортизация сега и да „отсрочим“ признаването за следваща и по-следваща година. Данъчната печалба би била 1 200 хил.лв., 500 хил.лв. и 500 хил.лв. Корпоративния данък съответно 120 хил.лв., 125 хил.лв. и 125 хил.лв. Общо 370 хил.лв. Номиналният ефект от трите години е
105 хил.лв. по-малко данък при втори вариант.

Направено коректно и в рамките на правилата на съответната юрисдикция, данъчното планиране е ефективен инструмент за запазване на финансов ресурс при данъчния субект. На моралният въпрос дали не е незаконно, има само един отговор и той е, че „никой не е длъжен да планира печалбите и загубите си по най-удачния за Министерството на финансите начин; плащането на по-високи данъци не е въпрос на патриотичен дълг..." (делото Gregory v Helvering, 1934-1935).
 

Данъчното планиране (данъчната оптимизация) е процес, съвсем различен от глупавото неотчитане на приходи, неиздаване на касови бонове или прехвърляне собствеността на задлъжнели дружества на неграмотни и малоимотни лица. Няма общо изобщо с неплащането на данъци, а по-скоро се свежда до избор на подходяща юрисдикция, където да се декларират/платят данъците, както и до подходящ момент в който да се направи това.

За да се създаде грамотна и ефективна конструкция, е нужно разбира се да познава бизнесът, който се планира данъчно. Нужни са детайлни познания в областта на националното облагане на възможно най-голям брой юрисдикции, както и в областта на международното данъчно облагане. Необходимо е непрекъснато поддържане и усъвършенстване на експертизата. Нужно е комбинативно (out of box) мислене. Нужна е и достатъчно висока доза кураж. Нужен е и ресурс, заради който си струва да се вложат знания и комбинативност.

В данъците няма нищо честно, спрямо данъчния субект. Чрез данъците, част от изработеното (спечеленото) от него се преразпределя към други части на обществото. От друга страна, за да съществува която и да е държавна институция и да изпълнява обществените си функции, има нужда от ресурс, който се набавя чрез данъците. Така че, честно или нечестно – данъците винаги са съществували и ще продължат да съществуват. От обществото обаче зависи да осъществява контрол, дали институциите ще използват ресурса по предназначение или ще си осигурят охолен живот, платен с чужди пари.

За христоматиен пример по отношение изборът на юрисдикция се сочи основаването на дъщерна компания в Индия от британска компания (предполагам, че това е пример обединяващ прилагани практики в различни индийски дъщерни компании). Вместо британската компания да предостави капитал на дъщерното си дружество, тя му отпуска заем и съответно получава лихва за заетите средства. Вместо индийското дъщерно дружество да закупи необходимите за дейността му машини и оборудване, британската компания му ги отдава под наем. Индийското дружество плаща роялти на британското за използване на търговската му марка. Британското дружество снабдява индийското със суровини и изкупува продукцията му. Всички тези действия дават възможност на британското дружество да изтегли реализираната печалба от Индия и съответно да няма какво да било таксуване там.

Съответно индийската страна не е във възторг от ситуацията. Казват, че след това възникнало облагането при източника на дохода. За да се постигне някаква справедливост между облагащите юрисдикции, всички тези примери впоследствие, някъде между Първата и Втората световна война, са заложени в моделите на международно данъчно регулиране. Исторически се реализират чрез подписване на междуправителствени спогодби за избягване на двойното данъчно облагане.

Към настоящия момент съществуват два модела на данъчни конвекции – на ОИСР и на ООН. И в двата модела на спогодби се разглеждат все същите източници на доходи, които споменахме по-горе. Разликата в двата модела е по отношение „предпочитанието“ им кой има право да облага. Моделът на ОИСР дава предпочитание по-скоро на юрисдикцията на получателя на дохода, докато моделът на ООН към юрисдикцията на източника на дохода. Разбира се, държавите са свободни да договорят каквито искат правила помежду си по отношение субектите и обектите на облагане, правилата на облагането, данъчните ставки и т.н. Споразуменията между страните са толкова различни, колкото са различни и вътрешните им правила за облагане.

Познаването на вътрешното данъчно законодателство на отделните страните и на правилата в подписаните от тях спогодби, дават възможност на запознатия с тях за откриване на определени несъответствия в облагането и съответно възползване от тях. Например, вместо да се продаде даден актив в една юрисдикция, може да се продаде собствеността върху компанията, която държи актива, в другата юрисдикция. Или може да се позиционира седалището на бизнеса в благоприятна (разбирайте с по-ниско облагане) юрисдикция.
Този процес се е развивал през годините и много международни брандове са се възползвали в различна степен от по-агресивни или по-малко агресивни данъчни конструкции. Разбира се, всяка юрисдикция „дърпа чергата“ към себе си. В световен мащаб от години ОИСР провежда политика по разработване на правила за ограничаване намаляването на данъчната основа и разделяне на печалбите т.нар. BEPS мерки. Част от тези мерки вече са налични в нашето законодателство – регулиране на хибридните несъответствия, данъка при изхода, облагането на контролираните дружества, груповото докладване, ограничаване на приспадането на лихвите и т.н. В ход е и процес по разработване и въвеждане на MLI-инструмент, който ще даде възможност на присъединилите се към него юрисдикции, по взаимно съгласие да променят начина на облагане на доходите, независимо какво са се споразумели в СИДДО помежду си.
Разбира се, всички конструкции и цялото данъчно планиране, свързано с избор на юрисдикция са скъпо удоволствие и бизнесът, който се наеме с това би трябвало да е достатъчно печеливш, за да си заслужава усилията. Най-често, нашата практика се ограничава до клиенти/работодатели, които работят и се облагат основно в България. Всичко по-горе написано, може и да ни е интересно, но не е много приложимо в подобна ситуация. Но това не значи, че сме лишени от определени инструменти за данъчно планиране, с които да можем да влияем до някъде на момента на облагането.

Пренасяне на данъчна загуба – съгласно разпоредбите на ЗКПО, имаме право да приспадаме от данъчната си печалба, реализирани през предходни периоди данъчни загуби. Подобно пренасяне обаче е ограничено в рамките на до пет години, както и е задължително да се осъществи от първия момент на реализиране на данъчна печалба в пълен размер. Второто условие най-вече ни ограничи така, че да не можем да се „планираме“ с ниска данъчна печалба в няколко поредни периода.
 

Пример: Завършили сме 2020 г. с данъчна загуба от 100 единици. 2021 г. завършваме с данъчна печалба от 40 единици. Ако не приспаднем от данъчната си печалба 40 единици реализирана данъчна загуба от 2020 г. в момента, и решим да останем с данъчна печалба от 40 единици, губим данъчната загуба в размер на 100 единици и в бъдеще не можем да я приспадаме. В същото време ЗКПО не ни разрешава да приспаднем само 35 единици и да завършим 2021 г. с данъчна печалба от 5 единици.

Данъчни дълготрайни активи – правилата на ЗКПО изискват съставянето на данъчен амортизационен план и признаване за целите на облагането стойностите на разход за амортизация и стойност на активи, определени чрез него. ЗКПО регламентира максималния, но не и минимален размер на амортизационна ставка. Това означава, че може да се планира разход за амортизация от 0 до максимално допустимата. Освен това, за отделните активи в група активи могат да се използват различни ставки, стига да не надвишават максималната ставка за групата. Всичко това дава възможност в определена година да признаем малък или никакъв разход за амортизация за данъчни цели и по този начин да си спестим ограниченията, свързани с пренасяне на данъчната загуба.

Обезценени вземания – съгласно ЗКПО, разходът за обезценка на вземания не се признава в годината на счетоводното му отразяване, а най-рано в годината на настъпване на определени събития. Изискването за „най-рано“ означава, че признаването на тези разходи може да се разсрочи неограничено във времето.
Дали има смисъл да задълбаваме толкова много в използването на точно тези инструменти?
Има смисъл да го правим, ако:
- Данъчната ни печалба преди да се възползваме от съответния инструмент не е висока или когато не искаме да завършваме на данъчна загуба. Причината е, че пренасянето на данъчната печалба ни ограничава времево, а и при реализиране на данъчна загуба можем да очакваме контролни производства, особено ако си поискаме авансово внесения в повече данък.

Пример: След всички преобразувания по ГДД, но преди да приспаднем данъчни амортизации, завършваме 2021 г. с данъчна печалба е 100 единици. Ако приложим максималните амортизационни норми по ЗКПО, данъчният ни разход за амортизация би бил 10 100 лв. Ако признаем същата сума за данъчен разход, формираме данъчна загуба в размер на 10 хил.лв., която трябва да успеем да приспаднем през следващите 5 години. Иначе ще я загубим. Можем въобще да не признаем разход за данъчна амортизация и да завършим с 100 лв. данъчна печалба и 10 лв. корпоративен данък. А най-елегантно можем да използваме такива норми за амортизация, че да имаме данъчен разход за амортизация в размер на 100 лв. и съответно данъчен финансов резултат от 0 лв.

- Когато ползваме облекчение под формата на преотстъпване на данък, което преотстъпване в следващ период няма да можем да ползваме. В такъв случай е логично „да си запазим“ намалението на данъчната основа за тогава, когато намалението ще ни донесе по-висок ефект.

Пример: Земеделски стопанин сме и ползваме 60% преотстъпване на корпоративен данък при спазване на съответните условия. Завършваме 2021 г. с данъчна печалба от 1 000 хил.лв., от която можем да приспаднем обратно проявление на обезценени и непризнати за данъчни цели вземания в размер на 600 хил.лв. През следващата години имаме намерение да инвестираме в нови земеделска техника по около 250 хил.лв. В публичното пространство упорито се говори, че през 2022 г. няма да има повече преотстъпване на данък, а ние смятаме, че и следващата година ще я завършим с подобни показатели.
Ако сега приспаднем обезценените вземания, ще завършим 2021 г. с данъчна печалба от 400 хил.лв. След преотстъпване в максимален размер, ще имаме текущ корпоративен данък в размер на 40 хил.лв., преотстъпен за 24 хил.лв. и дължим за 16 хил.лв. Догодина, при планирана 1 000 хил.лв. данъчна печалба и без преотстъпване ще дължим 100 хил.лв. корпоративен данък.
Ако сега не приспаднем обезценените вземания, а ги оставим за догодина, тази година при максимално преотстъпване ще завършим с разход за данък от 100 хил.лв, преотстъпен 60 хил.л

Настоящото изложение има информативен и опознавателен характер. Изразява личното професионално мнение на авторите на сайта и не представлява конкретен съвет или консултация