гост-автор: Теодор Тодоров

Днес Антон не го свърташе в офиса. Имаше такива дни – без спешни задачи или нещо, което да го накара да си размърда мозъка, мрачни, облачни дни, в които все си мислеше, че щеше да е по-добре да не беше ставал изобщо от леглото. Е, днес му беше такъв ден. Фокусът му го нямаше и колкото и да си налагаше да свърши нещо, не се получаваше нищо. Часът беше около два и половина след обяд и … времето просто не минаваше. Освен това беше и петък. „Ден на майстора“ – помисли си Антон. Изключи компютъра, облече якето, напъха телефона си в джоба, излезе от офиса и тръгна.

Нямаше никаква идея накъде. Улиците му се сториха празни и направо мъртви. „Какво очакваш, краят на октомври е?“ – сам на себе си промърмори Антон. Лятото си беше отишло, а с него си отидоха и тълпите туристи. Беше влажно, облачно и мрачно. Погледна нагоре, но зад облаците не се виждаше слънце. Духна вятър и Антон леко потръпна. Не беше студено, но усещаше влагата във въздуха, а никак не я обичаше.

После звънна телефонът. Лениво го изкара от джоба на якето и погледна кой е. Беше Яна.
С Яна работеше от около 10, че и повече години. Когато я срещна за първи път, тя беше главен счетоводител на бивше общинско комунално предприятие, попаднало в полезрението и закупено от местен бизнесмен. Бизнесменът се опита да продължи дейността на предприятието, но други бяха „общинските любимци“ в тази сфера и още тогава стана ясно, че дейността му няма да продължи дълго.

Най-ценният актив в предприятието беше земята, върху която беше построена базата му – парцел, непосредствено разположен до офиса на бизнесмена. При ситуацията, която се създаде, Антон прецени, че тази земя няма да остане такава, каквато беше. Оказа се прав. След няколко години върху терена започна строителство на жилищен комплекс. Бившето общинско предприятие беше ликвидирано, а Яна -  преназначена в счетоводния отдел на групата на бизнесмена. Беше кадърен счетоводител с достатъчно голям стаж, познаваше материята, с която работеше и Антон можеше да каже само добри неща за професионализма й. Постепенно се издигна, а в някакъв момент бизнесът на клиента й се разрасна до толкова, че се наложи да създаде няколко независими един от друг счетоводни отдела. Яна оглави единия и сформира свой екип. Отговаряше пряко пред „шефа“, а управителите на дружествата от групата, с които работеше, й бяха подчинени по отношение на счетоводно-административните въпроси.

Яна имаше свободата да избира с кого да работи и тя продължи да работи с Антон. Дълго време изпитваше трудност да му говори на „ти“ и все я теглеше да се обръща към него по фамилия. Антон обаче настояваше, че е Антон, а не „господин….“ и малко по-малко, след няколко години съвместна работа, в крайна сметка преминаха на „ти“. През последните две години, дружеството в което беше назначена Яна, беше придобило земя и я беше апортирало в дъщерно дружество. Разбира се, още преди създаването на дъщерното дружество, плановете бяха да се строи. Антон не знаеше, какъв ще е проектът, но Яна го беше занимавала с апорта при учредяването на дъщерното дружество.

- Удобно ли е? – попита Яна.
- Здравей! Ако не е много спешно, нека го оставим за понеделник? – Антон не беше в кондиция за работа, въпреки че часът едва наближаваше четири. Не му беше ден днес.
- А…добре. Исках само да попитам за ДДС-то по един договор…. – не беше спешно, но Яна искаше да си изясни въпроса.
- Давай, слушам те! – Антон се беше спрял в единия край на улицата и се опитваше да се съсредоточи.
- Продаваме на зелено един обект от проекта. Преди подписване на предварителния договор, купувачът ще преведе 2 000 евро резервационна такса. После ще подпишем предварителен договор и в 7-дневен срок купувачът трябва да плати 15% от стойността на обекта, а ние ще му върнем резервационната такса. Трябва ли да начислявам ДДС? Ще ти пратя договора за резервация на е-мейла да го видиш.
- Добре, ще го видя и ще се чуем в понеделник.

Антон вече мислеше по въпроса, но не се чувстваше комфортно с отговора и не искаше да бърза. Това, с което се беше сблъскала Яна, юридически се наричаше „задатък“. Имаше го уредено само в един член на ЗЗД, но за сметка на това засега ДДС последици от съществуването му за Антон бяха „забулени в мъгла“. Антон се беше сблъсквал с този казус, но това беше около 2005 г. Тогава данъчната практика беше задатъкът да се третира като аванс и съответно ДДС по аванса да става изискуемо в момента на плащането. Още тогава юристите настояваха, че задатъкът си е задатък, служи за доказателство, че е сключен договора, като обезпечава неговото изпълнение и няма отношение към ДДС-то. Да, ама една част от бизнеса се беше изхитрила и под формата на задатък се опитваше да уреди без задължение за ДДС плащанията по договорите си и сумите стигаха до размери около 50% от договореното. В последствие, задатъците се прихващаха срещу вземането на продавача по договора и чак тогава се начисляваше и внасяше ДДС.

Разбира се, данъчната администрация никак не харесваше тази практика (при строителния процес може да мине много време от плащането на задатъка и въвеждане в експлоатация на строежа) и настояваше, че както и да се нарече това плащане, то си е чист аванс. И тъй като Антон беше виждал с очите си агресивните опити за прилагане тази практика, за него си беше чист аванс с изискуемост на ДДС-то в момента на плащане. Явно обаче, практиката по този казус се беше развила и Антон имаше смътен спомен за писма от НАП, които настояваха, че ако задатъкът не е платен по нарочна сметка (ескроу-сметка), която да е отделна от разплащателната сметка (парите) на продавача и същия има достъп и може да се разпорежда със сумата на задатъка, то това е чист аванс. И спомените на Антон за задатъка спираха до тук. Просто не го беше срещал повече в практиката си. Обаче сега трябваше да го решава отново.

В понеделник вече се чувстваше в кондиция, а и слънцето грееше. Вярно, не топлеше особено, но присъствието на светлината му караше Антон да се чувства добре. През уикенда беше мислил за задатъка, но не се беше ровил в практика на съд и администрация. И това беше първото, което направи след като си пусна компютъра в понеделник сутрин и прегледа договора за резервация между дружеството на Яна и евентуалните купувачи. Фактите бяха такива, каквито му ги беше описала Яна. Договорът за резервация беше наречен от юристите Договор за запазване на недвижим имот в комплекс „Еди-кой си“ и уреждаше точно това – купувачът има намерение да запази самостоятелен обект в комплекса. За да го запази се задължава да плати депозит и след това да подпише с продавача предварителен договор. След подписване на предварителния договор за покупко-продажба, купувачът има 7 дни да плати 15% от офертната стойност на конкретния обект и задатъка фактически му се връща по сметка. Ако купувачът не плати, счита се, че предварителният договор се разваля и продавачът задържа получения задатък като обезщетение.

Практиката със задатъците действително беше търпяла развитие и на Антон му стана интересно, когато проследи развитието й. Онова, което помнеше за ескроу-сметката действително беше така и се е прилагало от администрацията до около средата на 2012 г., когато със свое становище с изх. № 91-00-141 от 08.06.2012 г. НАП прави допълнение („Направо си е било промяна“ - помисли си Антон) на свое становище с изх. № 91-00-1 от 5.01.2009 г. В становищата след 2009 г. до горецитираното становище от 2012 г. данъчната администрация действително настоява, че плащане по специална сметка, с парите по която продавачът не може да се възползва се третира като „задатък“ и ДДС не е изискуемо. Във всички останали случаи, ДДС се дължи при получаване на плащането. През 2012 г. с цитираното по-горе становище, НАП променя практиката си, като регламентира, че „ако заплащането на определена сума не може да бъде определено като насрещна престация към конкретна облагаема доставка, същото не може да се третира плащане за нея и не обуславя изискуемост за ДДС за размера на плащането“ (цитатът е от становище с изх. № 53-04-944 от 07.02.2018 г. на НАП) и съответно остава без значение по каква сметка е направено плащането.

Промяната в позицията на НАП е в резултат на мотиви по две решения на ВАС (р. № 11121 от 12.08.2011 г. по адм. д. № 464/2011 г. и р. №14999 от 8.12.2010 г. на ВАС по адм.д. № 7287/2010 г.). Оказва се обаче, че преди ВАС подобен критерий е изведен и от СЕС по дела С-419/02 (плащанията за доставки на стоки или услуги, които не са още ясно идентифицирани, не могат да бъдат предмет на ДДС) и С-277/05 (Според основните принципи на гражданското право всяка една от страните по договор е длъжна да го спазва и изпълнява. Задължението за спазване на договора не произтича от сключването на друго споразумение за тази цел. Задължението за изпълнение на договора не зависи и от евентуален депозит, гаранция, обезщетение, неустойка или задатък, а произтича от самия договор. Предвид обстоятелството, че задължението за доставка произтича от договора за доставка, а не от платения депозит, не е налице пряка връзка между доставената услуга и получената насрещна престация.)

Антон вече знаеше отговора. Звънна на Яна.
- Обещах да се обадя в понеделник, обаждам се. – бодро каза.
- Слушам те! – още по-бодро отговори Яна.
- Прегледах резервационния договор. В твоя случай, тъй като тия 2 000 евра са платени преди сключване на договор, в който се идентифицира конкретна доставка, са извън обхвата на ДДС и не следва да начисляваш ДДС.
- В смисъл? – попита Яна
- Доставката, за която ще дължиш ДДС е продажбата на обект от комплекса, нали? – започна Антон.
- Да. – отговори утвърдително Яна.
- Задължението ти за продажбата на този обект, който даже още не е построен, възниква когато се подпише предварителният договор за покупко-продажбата му.
- Да, така е. – съгласи се Яна.
- Пак в момента, когато се подпише предварителният договор, купувачът ще има задължения да плаща и то за конкретно определено нещо – конкретния обект. Всички плащания за право да резервира обект, тъй като не са свързани с конкретна доставка, а и във времето се случват преди предварителния договор, нямат пряка връзка с конкретната доставка и не могат да се третират като авансови плащания по нея.
- Ясно! – каза Яна.
- За тези плащания – продължи Антон - не издаваш фактура. Би трябвало да ги документираш с документ, предназначен за външен получател. Реквизитите му са в чл.6 (1) ЗСч, но и да не издадеш подобен документ, тъй като имаш договора и извлеченията по сметката, няма да е голяма драма с документалната обоснованост. Сумата на резервационната такса наистина ли ще се връща по банка или ще се прихваща срещу някое от авансовите или окончателните плащания?
- Ще се връща – отговори Яна – Ще финансираме строителството с кредит и банката иска всички плащания, в т.ч. и авансите да са по специално открита разплащателна сметка. За да ги получим по нея в пълен размер, ще връщаме резервационните такси – обясни Яна
- Добре, значи всичко е както ти го казах. Ако имахте споразумение да ги прихващате от аванса обаче, трябваше да ги фактурираш на датата на аванса. В смисъл, ако сте се договорили, че трябва да ви се плати 10 000 евро, но ще се приспадне платената резервационна такса от 2 000 евро и ще получите 8 000 евро, фактурираш 10 000 евро.
- Да, да, разбирам. Ама ние ще ги връщаме. – потвърди Яна - Я кажи, ами ако купувачът се откаже и ние задържим платената сума, ДДС ще дължа ли.
- Не. За тебе ще е неустойка и не дължиш ДДС. В тази връзка, има и още нещо за тези задатъци – продължи Антон. – Регламентирани са в чл. 93 ЗЗД и там е предвидена хипотеза, при тебе едва ли ще се случи, че ако ти не изпълниш задължението си, за което си получила задатъка, купувачът може да си го иска в двоен размер. Това също е обезщетение/неустойка и за него няма ДДС.
- Разбрах –каза Яна, - ама няма да стигаме до там.
- Добре. Има ли нещо друго? – попита Антон.
- Не, разбрах за таксите.
- Тогава, лек ден, спорна работа и една усмихната седмица, изпълнена с много светлина ти желая!
- Благодаря! Да ти се връща и на теб! – пожела Яна.

Мъглата по въпроса беше разсеяна и „грееше слънце“. Антон се замисли още малко за задатъка и за практиката, свързана с него. Още през 2002 г. СЕС извежда основния критерий за решение на казуса, а след това през 2005 г. го потвърждава. Данъчната администрация няма начин да не знае за тези решения, но се „прави на разсеяна“. Отстъпва малко през 2009 г. като приема хипотезата за плащане по ескроу-сметка. Вероятно, Антон не беше ровил специално за това и единствено предполагаше, някое дело е стигнало до съд и се е защитила идеята за доказателствената и обезпечителната роля на задатъка. ВАС се произнася по темата едва през 2010 г. и 2011 г., позовавайки се на критерия за пряката връзка изведен СЕС още през 2002 г., когато дела стигат до него. И чак след това, през 2012 г. администрацията „се привежда в съответствие“ и коригира практиката си.

И после му мина една друга мисъл: „Ако получа задатък, вероятно ще настояват, че трябва да начисля ДДС. Ако обаче плащам задатък и реша да ползвам ДДС, най-вероятно биха ми отказали данъчния кредит. Да-а-а….практиката на администрацията.“ Покрай сухото, се палеше и мокрото. Беше чувал, че в други страни, които обикновено наричаме „нормални“, инспекторите отговарят лично за претърпени вреди от ДЗЛ в резултат на техни актове. У нас беше чувал само за ДМС (допълнително материално стимулиране). Дълъг път има за вървене към нормалността. И от двете страни...