За някои често срещани казуси във вътреобщностната търговия- част втора

гост-автор: Теодор Тодоров

Казус: Българско дружество купува в страна членка на ЕС, примерно Италия, стока произведена от тамошно (италианско) дружество. След покупката стоката не се транспортира в България, а се продава на територията на Италия и директно се транспортира към друго италианско дружество.

Този казус се среща много често при запитвания, но на практика възникването му е по-скоро индикация за опит за неплащане на ДДС, отколкото за разумно обоснована сделка. Не изглежда разумно сериозен бизнес, дори и малък, да не познава доставчиците (производителите) в собствената си страна и да чака да се появи доставчик от друга страна членка, че да купи от него стока, която на всичко отгоре е с произход собствената му страна. Въпреки това ще разгледаме решението му, защото явно “бизнесът” е много находчив в желанието си да не плаща данъци и понякога изпуска съществени моменти. 

Закупувайки стоката на територията на Италия, българското дружество се идентифицира с българският си ДДС номер. Италианският му доставчик не начислява ДДС, защото смята, че осъществява ВОД, като потвърждение, че стоката е пристигнала на територията на България може и да не му е необходимо – зависи от италианските ДДС правила.

Българското дружество продава стоката на друго италианско дружество и най-честите въпроси са дали следва да начислява или не трябва да начислява ДДС.

Отговорът е, че не трябва да начислява български ДДС. Това обаче е само част от отговора. Останалата част от отговора е неприятна за българското дружество. Защото:

1. Доставката, която осъществява е с място на изпълнение Италия и като такава попада под италианска юрисдикция – т.е. преди да бъде осъществена подобна доставка, ръководството на българското дружество следва да проучи какви са задълженията му по ДДС в Италия и какъв е необходимият оборот за регистрация там. Защото може да се окаже, че доставката е облагаема по италианското законодателство и Италия да си потърси ДДС-то.
 

2. Идентифицирайки се с българския си ДДС номер, българското дружество изпълнява хипотезата на чл.62(2) ЗДДС:

“Независимо от ал. 1, мястото на изпълнение на вътреобщностното придобиване е на територията на страната, когато лицето, което придобива стоките, е регистрирано по този закон и е осъществило придобиването им под идентификационен номер, издаден в страната.”

В този случай българското дружество ще е задължено по ЗДДС да се самообложи, като начисли ДДС с протокол по чл.117. И тъй като стоката не пристига на територията на страната, то последващото разпореждане с нея ще е извън обхвата на българския ЗДДС - чл.17. В този случай, българското дружество няма да има право на ДК за данъка, който си е самоначислило. Основанието е чл.69 (1), т.3:

“Когато стоките и услугите се използват за целите на извършваните от регистрираното лице облагаеми доставки, лицето има право да приспадне изискуемия от него данък като платец по глава осма.”

Както започнахме с коментара на този казус, наличието му е най-често индикация на опит за неплащане на ДДС. Какво всъщност се случва: Едно италианско дружество иска да продаде на друго италианско дружество стока, но без никой да плаща ДДС. Идеята е между тях да се “постави” не-италианско дружество и под прикритието на вътреобщностна търговия ДДС да не се плати. Обикновено това успяват да измислят “бизнесмените”. Анализът по-горе дава яснота, че подобна сметка най-често е правена без кръчмар.

Казусът може да се модифицира и по следният начин: Купената стока е продадена от българското дружество на друго българско дружество, което от своя страна я продава и транспортира към дружество от друга страна-членка. В този случай за първото дружество важи всичко, което коментирахме по-горе.

Ако то все пак се е регистрирало по ДДС в Италия и придобие стоката под италиански ДДС номер, за второто българско дружество доставката ще е типична тристранна операция.

Ако обаче първото дружество не само, че не се регистрира по ДДС в Италия, а и начисли български ДДС при доставката към второто българско дружество, то второто няма да има право на ДК. За сметка на това първото българско дружество освен, че ще дължи ДДС (защото го е начислило във фактура – чл.85 ЗДДС), а и няма да има право на ДК.

------------

Теодор Тодоров е магистър по Счетоводство и контрол. От 2000 г. работи в групата "Фикадекс-България" - специализирано счетоводно предприятие, обслужващо малки и средни предприятия, собственост предимно на чужденци. От 2010 г.изпълнява длъжността "Одитор".

Илюстрация:Designed by Freepik


Настоящото изложение има информативен и опознавателен характер. Изразява личното професионално мнение на авторите на сайта и не представлява конкретен съвет или консултация

Напиши коментар